Пожар в два разстроени свята
Както за всяко зло,
и за това никой не
знаеше как се случи
или поне никой не
беше видял.
Камбаната бие, бие
като на Великден.
Пред огъня всички сме
еднакви.
Градът гори, а ние
седим и гледаме безмълвно,
като стражи, които са
закъснели да уведомят за станалото,
като свидетели, които
не знаят за коя страна да свидетелстват,
като очевидци, които
така и нищо не са видяли.
Остава само това,
което не може да изгори.
Всичко друго е пепел.
А в пепелта търсим
спомените,
стремим се да
разберем къде са погребани
и откриваме цяла мина
от неудовлетворени
желания и напразни копнежи.
Преди пожара градът
тънел в скръб.
А от другата страна
вече дори не се
разпознаваше,
че на това място
някога
изобщо е съществувал
град.
Сега там няма нищо.
Всичко, което някога е започнало, свършва
Измислям думи, за да
ти кажа,
че миналото няма значение,
че всичко подлежи на
забрава
и е толкова преходно,
колкото и времето,
че накрая нищо не
остава,
а и това, което ще
оцелее, ще бъде изтрито.
Че това е просто едно
нищо
или нещо, което се
забравя.
Как да намеря дума
точна, прецизна,
която да разбереш?
Как да ти кажа?
Как да стигна до
края?
Какво правят тези, които не спят след полунощ
Тези, които остават
будни,
с нарушен сън и
объркани мисли,
отварят втори пакет
цигари,
гризат си ноктите,
димът се разхожда из
стаята им като паяжина.
Необвързан, той лежи
на дивана
и чака да започнат
първите реклами
с чаша уиски и три
кубчета лед.
Самотните гасят
осветлението,
а от миглите им
потичат наводнения по възглавницата.
Ако са старци, вече
са във втората фаза на съня
и мечтаят за
безболезнено умиране и величествено погребение.
Ако са двама, се
дразнят един от друг,
предават потта на
телата си, които се сношават.
Движат се и се
блъскат в леглото под ритъм
със сила,
пропорционална на външния въздушен приток.
Пияниците пият
последната си чаша
и накланят глави над
масата.
Влюбените се опитват
да създадат дете.
Преселението на душата
или
Как се умира безболезнено, а се живее вечно
Много, много любов е
събрал Бог в сърцето
и затова душата безболезнено
се преселва.
Глътка вода се разля
от чашата ми,
а ми се стори, че от
окото Му капна сълза,
погледът Му сякаш
оживя, сякаш от другаде ме наблюдаваше.
Голяма част от
младостта остана в ръцете Му,
още повече, че на
лицето Му живеят всички погледи,
а аз имах усещането,
че не спира да се взира в мен.
През цялото време
като че ли се въртеше в кръг,
а на мен ми се стори,
че погледът Му е кръгъл.
Животът е виновен,
смъртта е права.
Опитвам се да разбера
за какво мислеше, когато си замина,
какво се въртеше в
главата ти,
как успяха да вървят
нозете ти напред?
Ако си спомня за
твоето заминаване,
ще трябва да забравя
себе си!
Апокалипсис 1
Точно в полунощ
небето се отвори,
земята се затвори под нозете ни
и чакахме, като
уплашени деца, какво ще се случи с нас.
Ослепяхме от
светлината,
а един конник със
седем запалени светилника ни пращаше видело
и очите ни се
потопиха,
и нищо не беше важно
за нас, освен молитвата,
с която се молехме да
спре сушата,
която ни остави жадни
четиридесет дни и
нощи.
И изведнъж сякаш
мъртва тишина слезе в ушите ни.
Чувахме само гласове
непознати.
Някой с бързо
движение
започна да раздава на
всички
от това, което имаха
вече, според неговите заповеди:
на тези, които
обичаха, умножи любовта им,
на тези, които се
надяваха, им се даде надежда.
Онези, които мразеха
от завист, вдигаха ръце
и искаха и на тях да
им се даде,
мислейки, че се
раздава милостиня,
и празнеха сърцата си
от гняв, събрал се под челюстите им.
Тези и на този, и на
онзи свят, скърцаха със зъби.
И се развърза
вятърът, и ни поведе със себе си,
а там, долу, останаха
онези,
които и без това бяха
убедени, че ще останат там.
За тях нямаше
приготвено място.
Апокалипсис 2
Ранна утрин.
Спяха всички, когато
планината се разтърси,
като при
земетресение,
и сякаш огън излизаше
от облаците.
Всички плачехме, но
плача ни никой не го слушаше.
А плачехме вкъщи, по
площадите, край реките,
на улицата, на
работа, навсякъде плачехме,
а най-много на
гробищата.
През тези дни
назначихме човек,
който да брои
мъртвите на входа на гробището,
тъй като умираха от
изгрев до залез слънце.
Никога по-лесно не се
е умирало.
А някъде по пладне
се изля вода от
гърлото на небето.
И никой не разбра
какво беше това,
а мнозина
предусещаха, че е дошъл краят на света.
Всички зрели ябълки
от ябълката край моята къща изсъхнаха. Водата изчезна и никой от нас не видя
кой изпи океаните и
моретата
и къде отидоха тези
огромни води,
които сякаш земята
погълна.
А и земята витаеше
като изморена
и ние бяхме в
очакване,
но не виждахме
никакви признаци,
нито разпознахме чие
е чудото и чии ръце събраха водата.
Преобърна се
слънцето. И изчезна.
А от този момент
нататък и въздухът не беше същият.
Изгоря целият град и
всичко в него.
Изгоря без слънце.
Без огън.
А ние останахме на
върха на планината – недокоснати.
Първи вести от пъкъла
Тъй като постоянно ви
заблуждават,
че никой оттук не се
е върнал, за да каже кое как е,
ето аз, който от това
място, под дъното на огъня, отморявам стъпалата на нозете си,
мога да кажа, че е
невероятно отвратително.
Преди, както и
навсякъде, всичко беше по-друго и по-различно.
Днес знам наизуст
всички викове,
те са също толкова на
брой, колкото и всички светлини.
Освен, че е
непрестанна скука и постоянно губене на време,
всичко това се
случва, защото ни забравиха тук
и за нас никой не си
спомня.
Не се сеща да
навлажни устата ни,
нито да ни отвори
навън вратата,
нито да ни прости.
Превод от македонски: Ваня
Ангелова
